Има нещо в света, което е като неустоим порив да се поправят “счупените хора”. И с голи ръце се събират стъклата им. Влиза се в предварително обречени взаимоотношения, дори ако се знае, че няма да бъде лесно или приятно.
Този стремеж ни води към това да се опитваме да спасим, да поправим, да се надяваме, че сме Богове.
Но в действителност какво правим?
Всъщност се опитваме да наситим собственото си чувство за важност, специалност и божественост. Така създаваме един обречен, порочен кръг на Егото, който ни води още по-далеч от истинското самопознание и вътрешно, БЕЗкръгово удовлетворение.
А това не е духовност, помагането въпреки личността до Нас, сравняването на успеха с другите, търсенето на липси навън, само увеличава, мъчително вътрешната счупеност.
Не можеш да си построиш свой паметник на доброто, върху счупени парчета. Ще стои накриво и всички ще го виждат.
Този цикъл на стремеж и сенчесто разочарование ни държи във веригите на илюзията, че чрез другите можем да намерим пътя към себе си. Въпреки това, истинската промяна и изцеление идват отвътре – като се освободим от потребността за външното потвърждение и научим да обичаме и приемаме себе си такива, каквито сме. С бившите си същности. Защото “Бивши… не творци, да кажем – няма”. Тогава и невротичното също изчезва.
Превъзходството над счупеното не те прави здрав, то само те води към себе си, и всяко негово парченце отразява проективно-истинското теб. Напълно възможно е да се върви без да се стъпва по стъкла. Само когато осъзнаем своята истинска стойност, можем да избегнем порочния кръг на Егото и да намерим истинското си спокойствие и радост в живота.
Да имаме желанието да отнемем от болката на нашите близки хора е най – нормалната съпричастност. Но несъзнавано-арогантно, лишавайки човека от поемането на трудност в своя път ние го инвалидизираме.
Защото личното справяне с трудностите е това, което прави хората уверени. Без това хората на които помагаме са безпомощни подобия на личности с обслужващ персонал до тях.
Мазохистично-надменно е да мислим, че можем да “носим” повече от човека до нас.
Личната работа на другия не е наша житейска принадлежност. Въпрос на липсващи граници. И невъзможност да се вдъхновява, като вместо това се разполага с чуждия избор.
С поглед към него като бъдеща, приведена марионетка под контрол. Но такова нещо не съществува, като “изконтролирана подкрепа”. То е безкористно добро на въпреки, което не носи дълбоко удовлетворение, за никого.
Не бъди роб на Егото си, запълвайки липсващото в себе си, в другия. Безрезервната вяра е тази, за която се говори в храмовете и в нас би било градивно да е същата.
Въпросът е “Може ли да се отпусне контрола, за да дойде сбъдната молитва?”
Автор Атанас Нанков
